Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.02.2007 13:20 - Извинявам се на всички
Автор: vencenoska Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1754 Коментари: 0 Гласове:
0



Едва сега обърнах внимание, че разказът е леко изяден вдясно. Ще пробвам да го поправя.

 

 понеделник, шести юли с Ирини седнахме на двата люлеещи се стола под смокинята. Там винаги е хубаво, защото сянката е рехава, а от дувара лъха хлад. Между бръшляните плъзнали по него се крие таралеж. Той излиза само нощем и първия път, когато го чух се изплаших ужасно, защото стъпките му са тромави и звукът е почти като от човешки. С баба ми си говорим за много работи, като се започне от иглата и конеца и се стигне до зачеването. Тя е чистокръвна гъркиня, а дядо ми Георги - потомствен българин. Оженили се когато за огрев отивали по половин кубик дърва на ден. Сватбата продължила цяла седмица, защото снегът валял непрекъснато и затрупал проходите между къщята. Онези, които оцелели след препиването, две години не близнали ракия и червено вино. Такава сватба не била вдигана в града от 1928 г., двадесет дни преди голямото земетресение. Гъркинята не знаела и дума български и когато попът я попитал дали доброволно взема дядо ми за мъж, тя догаждайки се за същността на въпроса отговорила:
- Не.
което си значело да. Попът бил предварително почерпен и нямал възможност да се съобразява с “желанието” на булката, затова приключил венчавката, както му е редът. Вулата е много важно нещо и Ирини до ден днешен я пази на дъното на сандъка си.
Дядо ми откраднал Ирини от Кандия, на остров Крит, където ходел да прави търговия. Два пъти го обирали на връщане, но най-ценният товар все пак останал. Баба Ирини сякаш не остарява, кожата на лицето и е гладка, плюшена, а очите и приличат на захарни бонбони оцветени в синьо. Ако я попитате кой е най-далечният и спомен, ще ви отговори - разпването на Христа, а мъжът, който я съпътства през целия и живот е от родната и Кандия, и е известен по света като Ел Греко. Когато се появил на бял свят ръцете му светели като да са от чисто злато. Вървял съвсем слаб, с черни фини коси, големи и тъмни очи, с дълъг и грозноват нос. Ирини била много влюбена в него, но той не я виждал. Щом минел по пътя стъпките му в праха се пълнели с незабравки. Винаги щом заспи тя сънува Ел Греко.
Ирини знае толкова много женски тайни, че понякога си мисля, че е самодива. Започне ли да говори лицето и излъчва сияние, а от очите и се пръска светлина, гласът и е протяжен, а ръцете и стават дървесни корени. Вълшебно красиво е.
Когато дядо я отмъкнал от Кандия, тя била почти сгодена за един доста по-голям от нея албанец, който имал къща на три ката и бил достатъчно богат, за да и осигури живот достоен за завиждане. Често и носел подаръци и баща и - барба Никос се замислил сериозно дали да не даде дъщеря си на Коста Албанеца. Ирини била двадесетгодишна и съвсем нямала намерение да бърше доживотно лигите на ухажора си, но затова пък прекрасно знаела как да го умори. Той приличал на тлъст и дебел калугер, който е прекарал цял живот в магерницата. През ноември барба Никос и Коста Албанеца изпили три кила узо и си дали дума, че на петнадесети декември ще вдигнат годеж. В знак на сериозност в намеренията си кандидат-женихът донесъл на Ирини златна гривна, зелена кадифена рокля и пръстен с бисер. В замяна, на което придобил правото да идва веднъж дневно в дома на бъдещия си тъст. По това време баба ми за първи път сънувала Ел Греко, пак на сън някаква старица и казала, че е роден в 1541 г. и името му е Доменико Теотокопулос.
Понякога Коста оставал насаме с бъдещата си годеница, но не повече от десет минути. За това стриктно следяла прабаба Стефани. Тя излизала от стаята уж за минутка, а се бавела повече от десет, защото прекосявала дългия и влажен коридор, качвала се по скърцащите стълби на втория етаж, отваряла бавно вратите на стаята си, ровела безпричинно в чекмеджетата на скрина си, казвала си Отче наш пред иконата на Св.Богородица, и се връщала с досадната си кука и конци, за да плете дантели - чеиз на внучката. Дантелите били по-тънки от паяжина.
Тия всекидневни аудиенции съвсем не допадали на Ирини, тя не можела да понася похотливите погледи на Коста и затова често се преструвала на болна. Това никак не му пречело да се умъква в стаята и, да сяда на леглото и и да я държи за ръката. Когато веднъж Стефани излязла, за да вземе проклетите си дантели, Коста треперещ от сласт бръкнал в деколтето на кенарената бабина нощница, а тя го намразила още повече.
Всичко продължавало по този начин, докато не се появил дядо ми. Пристигнал в най-големия кучи студ в нощта срещу осми декември. Преди Коледа настроението на хората се повдига, те стават щедри и пускат по някоя пара повече за покупки. Дядо седял три дни, сребърните накити, които продавал бързо привлекли вниманието на хората от Кандия. Коста завел Ирини, за да избере нещо. Тя избрала дядо. Щом видяла тъмните му, седефено-топли очи, стройното мъжко тяло, загърнато в черния астраганен кожух, тънките му дълги пръсти, разбрала, че и най-чистите помисли потъмняват щом става дума за истински мъж. Той се усмихнал, трапчинките му се напълнили със скреж. Брадата му била тридневна и много му отивала. Очите му я пробивали, но Ирини продължавала да го гледа. Албанецът купил на бързо половината сергия, защото тя искала още и още, дал само три драхми в повече и доволен повел хубавицата си към къщи. Дядо някак си веднага разбрал, че тя ще се върне и затова пуснал чергилото на колата , впрегнал конете, платил нощувките си в хана, постлал кожуха си в каруцата, затъкнал дупките със слама, с една реч приготвил се за път. Не бил изпушил и един тютюн, а тя пристигнала. Знаел толкова гръцки, колкото да си изпроси боя. Не и казал и думичка. Вдигнал я в колата, завил я с дебелата шуба и подкарал конете. Много жени премаляли по него, показвали му по кърищата и ханските стаи какво значи страст, но той знаел, че истинската му любов все още не е намерена. Още като видял Ирини, разбрал, че тя е архижена, една преродена Ева, която ще му роди и отгледа децата, ще върти дома му и сигурно ще плете дантели в дългите дни, докато него го няма, тя му приличала на ангел, а и изглеждала почти толкова добра. Години по-късно той обичаше да повтаря - жената е добра само, когато спи. По пътя Ирини мълчала и гледала снежинките, които се топели по гърба на дядо. После заспала и засънувала, че сам Св.Георги я вози на коня си. Свалил я пред олтаря на някаква черква, а там я чакала жена с черти на мадона, тя и подала голям сребърен пръстен с бял камък…Събудила се в Македонско. Конете били грохнали. Ирини не съжалила, че е избягала с българин. На ръката и пишело, че ще бъде щастлива.
Във вечерта на сватбата дядо ми бил пиян.
От ракията и красотата на баба. Тялото и излъчвало миризма на миро, вкусът и бил греховно тръпчив и в ръцете му тя изглеждала като амфора. Дядо до смъртта си беше влюбен в жена си. Можеше да я гледа с часове, навел леко глава, присвил очи като тогава, когато за пръв път я видял.
Девет месеца след сватбата им се родил баща ми, върху една рогозка на чардака. Той е взел от красотата на Ирини и избухливостта на дядо, може би на стари години ще се превърне в същия скъперник, а освен това е и ревнив като него, но това е друга тема. Баба ми е по-привързана към малкия си син... От Гърция със себе си донесла само купчина дантели, които после послужили за булчината и рокля, и портрета на прабаба Стефани - рисуван от някакъв скитащ художник в Кандия.
Ирини и дядо имат сватбено кадро. Дядо е седнал на един виенски стол, а тя стои права до него. В косите и има венче от бели цветя, а роклята и плува в дантели, на фона на старогръцки руини. Смеейки се баба казва, че това е чаршаф, върху който неизвестен майстор на четката е развихрил въображението си. Сигурно всички женили се в този период притежават подобна фотография. Двамата са страшно сковани, но очите им са живи. Снимката не е избеляла, като Ирини.
Била е страшно красива. Много мъже са завиждали на дядо. По-странното е, че тя никога не е подхващала кърска работа, но никога никой не е казвал за нея, че е мързелива. Никога не се е карала със свекърва си. В началото, защото не знаела български, а когато го научила, вече нямало за какво.
Животът им бил хубав, въпреки това баба продължила да сънува Ел Греко, може би ,защото всяка жена, макар и да живее с най-добрия мъж на света, винаги мечтае за още по-съвършен.
Оставала е сама само по време на войната. Татко току-що бил роден и дядо получил повиквателна. Още от младини той бил миролюбиво настроен, но когато те призове дългът, възгледите ти - нямат значение, казваше той. Цяла нощ баба плакала и му стягала раницата. В резултат на вълнението секнала кърмата и, а баща ми бил захранван насетне с млякото на домашната коза Захаринка. Вероятно от това добиче е прихванал и вироглавството си. Дядо отишъл на война, докато баба се занимавала с татко, после се върнал въшлив и кирлив, за да заченат чичо. И после, пак се върнал в Унгария. По време на краткия си престой направил два - три скандала на баба заради пословичната си ревност, а повод нямало.
У нас все още се търкалят някакви гилзи от манлихера и корубите на две гранати, тип лимонка. Дядо ги донесъл, заедно с медала си, когато свършила войната.
Ирини ме научи да пуша. Криехме се в килера. Там винаги има набутани някакви вехтории, вързопчета с приказно съдържание, гърнета със сух фасул, сладко от смокини с хартиени похлупачета и понякога плъхове. Тя ги ловеше по онзи остарял начин - в една тава слага орехи, вързани с клечка, на която е подпряна друга тава, когато дръпне ядката, мишката се самозахлупва. Бях на деветнадесет, когато тя каза:
- Ела, ще ти покажа нещо.
Влязохме в килера, а отнякъде там се процеждаше слънчев лъч, който огряваше праха вдигнал се от нашето влизане. Докато малките частици се люлееха пред погледа ми, тя измъкна от един ъгъл цигарето си и кутия цигари без филтър. Щракна кибритената клечка и с наслада всмука дима.
- Искаш ли да опиташ, ме попита.
- Да, казах.
Закашлях се, но не изпитах отвращение.
- Влюбена си, ми каза.
- Да, отговорих, как позна?
- По сиянието, което излъчваш. То е синьо. Като на всяка влюбена жена. Хубав е, нали?
- Да.
- Страхуваш се, че няма да го задържиш?
- Да.
- Твой ще е, вовеки. Хубава си и вълшебна. Щом светиш в синьо, твой ще е. Вярвай ми. Никога не се съмнявай в това. Съвършен е почти колкото Ел Греко…
- Бабо, той е много повече от всички мъже, които съм виждала...
- Така е. Не мечтай за другиго. Имаш най-доброто, което можеш да срещнеш. Но се пази, по-ревнив е от дядо ти. Но ти ще се справиш. Виждам това… - подръпна от цигарата и притвори очите си.
Тя също светеше в синьо, заради дядо или Ел Греко, не знам.
Когато излязохме на двора отново взе куката и конците си. Заплете някаква невероятна дантела. Искаше да ме научи, но никога не усвоих нещо повече от правенето на синджир, а то е най-лесното. Спомням си, че идваха жени от целия град, за да захващат плетка от нея, никоя не можеше да създава такива дантели. Мисля си, че тя вплиташе в тях и част от себе си.
А и имаше какво да вплете. Душата и прилича на една огромна приказна пещера, с много ниши. Във всяка от тях има по нещо важно, а самата пещера можеше да се нарече любов. Към всички и всичко, тя не подминаваше страдащ човек, нито нещастен, нито щастлив и може да каже на всеки точно това, от което се нуждае. По някакъв неин и странен начин успява да узнае страданието и радостта на хората. И всички я обичат, казват и Гъркинята.
Не са прави, защото Ирини просто беше родена там, но тя може да бъде отвсякъде. Всъщност тя говори на гръцки само, когато много се ядоса. Думите излитат от устата и със скоростта на светлината. Казва, че така по-бързо и минава. Само веднъж видях у нас нейни роднини. Преди повече от двадесет години, през една априлска ваканция. Тя разсаждаше лалетата в двора и както винаги, когато сме заедно ме поучаваше. Някой почука с мандалото по портата и тя каза:
- Върви отвори, струва ми се, че кръвта ми говори.
На прага стоеше една възрастна и дебела очилата жена, зад гърба и бе спрял черен мерцедес, а зад волана му седеше плешив мъж, който мазно гледаше жената.
- Ставруло, как ме намери? - чух да изплаква Ирини.
- По кръвта - простичко и отговори сестра и.
Не знам какво си казаха, говореха толкова бързо и толкова припряно, обливайки се в потоци сълзи, сякаш след броени минути щеше да настъпи свършека на света.
Ставрула и Нотис останаха цяла седмица, но повече не ги видях.
Чудех се дали баба не иска да види родния си дом, гробовете на родителите и роднините си, а тя отговаря:
- Всички те са живи у мен, защо ми е да видя пръстта, която ги е похлупила, с кого ще говоря там, виж Ставрула, нищо не е останало от нея, защото страда, тя не е щастлива, боледува душата и. Тя не умее да изпитва любов. Да изпитваш любов, означава да можеш да прощаваш, казва баба. Всеки, който е сгрешил осъзнава стореното, а от теб се очаква да простиш. Ако можеш да простиш и на враговете си, то значи, че можеш да изпитваш любов. И когато на злото отговориш с добро, също изпитваш любов. Не очаквай от другите да са съвършени. Те никога не могат да бъдат, защото не са Господ Бог. Всеки има трески за дялане. Ти също. Затова прощавай. Помни само хубавото, което другите ти причиняват. Защото и то се причинява, както злото. Причинявай добро. Всеки може това...
Тя просто знае, че истината за живота е заложена у всеки от нас и е въпрос на време да я разчетем. Понякога казва, че би било най-добре да можем да общуваме чрез мислите си, защото в тях няма корист и лъжа. Никой не може да лъже наум. Така сме устроени...
Понякога я питах защо не остарява, в началото не ми отговаряше, усмихваше се загадъчно и махваше с ръка. Не помня за кой ли път я питах и тя ми каза:
- И това всеки го може. Не остарявам, защото обичам живота. Всеки ден за мен е радост, че мога да дишам, че мога да видя какво ще се случи днес, аз не страдам от глупостите на околните, не ги чувам, не ги виждам, очаквам и причинявам добро на всички и те ми причиняват това, разбираш ли защо не остарявам? Живея с любов. Господ така е направил, че всеки живее според желанието си, когато изгубим него и надеждата си отиваме…
- Но, бабо, умират толкова много млади хора?!
- Да, защото не искат да съществуват. Няма нито един човек умрял от прекалена любов и щастие. Всички умрели са пожелали смъртта си, защото се чувстват нещастни...
Освен това Ирини не лъже. Не защото не може, не иска. Тя е толкова пряма, че ме разплаква понякога. Яд ме беше, че го прави, но веднъж ми каза:
- Няма благородна лъжа, мила. Това е човешка измислица. Дори тежко болният трябва да знае, че дните му са преброени, защото може да поиска да се поправи, ако е сгрешил, каква е ползата да го заблуждаваме, че всичко му е наред, ще спре ли да го боли ? Това няма смисъл...
Веднъж я попитах дали е изневерявала на дядо. Тя се изкиска в шепите си и продължи да простира.
- Кажи ми, моля те! - настоявах аз.
- Е, добре. Не, но имах двама ухажори.
Първият бил Емануил Даскен, търговски представител на парижка фирма за часовници. По това време дядо бил на търговия по Беломорието. Ирини скучаела, пушейки цигарето си, зарината от купчина току-що изплетени дантели. Бил сезонът на хризантемите. На чардака слънцето препичало с цялата стръв на изтичащия октомври. По пътя се задал файтон. В него се возел известният в съседния град П. флиртаджия - французин. В малкото джобче на сакото му имало великолепно поставена виолетова копринена кърпичка. На главата му - черна филцова шапка, която не си схождала много с кърпичката, но явно г-н Даскен не смятал българските жени за много придирчиви. Той зяпал плавните контури на планината, свалял почтително шапка на седналите пред портите бабички и деца и се натъкнал на Иринините очи. Тя го клъвнала с поглед и се обърнала на другата страна. Никъде нямало надпис, че е омъжена и той се влюбил като гимназист. Отказал се едва, когато я видял изправена. Коремът и бил толкова огромен, защото наближавало на бял свят да се яви баща ми.
Вторият и кандидат бил един млад и разсеян лекар. Той дошъл в градчето, за да практикува, но душата му била толкова поетична, че според баба ми “вятър го веел на бяла кобила”. Ирини, въпреки четиридесетте си години, веднага привлякла вниманието му, но и той не се унасял прекалено дълго, защото тя му дала да разбере, че нищо няма да се случи между двама им.
- Това е. Не съм му изневерила. Дори и на ум, с Ел Греко. Обичам го този Георги, луда съм за него. Нищо, че е толкова побелял. Истински мъж е, казвам ти.
Вярвах и. Тя умее да изпитва любов. Да се раздава. Когато дядо умря, спря да се храни. Исках да я ободря, да и вдъхна надежда и желание за живот, но не успявах. Тя изпитваше болка от тази загуба. Бе живяла с него над шестдесет години, той сякаш бе част от нея и тя от него. Бе погребала себе си, заедно с мъжа, който безкрайно обичаше и на който бе родила две момчета. Често я заварвах коленичила пред иконата на Св.Богородица, а сините и очи едва се виждаха от кладенците сълзи, които бликаха и бликаха.
- Сега искам да си ида в Кандия. Кръвта ми ме вика там…
Струваше ми се невероятно, но беше вярно. Тъгата у нея изведнъж избуя. Все по-рядко взема дантелите си, отскоро сложи и очила.
Днес облече една от най-хубавите си рокли. Каза, че животът е хубав, вчеса дългата си до пояса коса и сплете плитката си. Взе цигарето, което от седмици не бе докосвала и ми поръча да забъркам по едно турско кафе.
- Ела да седнем под смокинята, каза, в бащиния си двор, често стоях под това дърво.
Изпуши бавно една цигара и след кафето взе дантелите си.
Бях гушнала котката и тя доволно мъркаше докато заедно се наслаждавахме на сутрешното слънце. Мислите ми плуваха някъде, когато чух Ирини да казва:
- Виж, ето там е дядо ти, дошъл е за мен и мама е с него. Не съм я виждала от шейсе години…
Очите и бяха вперени в слънцето и аз не виждах нищо друго освен светлина, много светлина. Въздъхна силно, главата и увисна, но тя се усмихваше. До нея прав стоеше Ел Греко…




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: vencenoska
Категория: Лични дневници
Прочетен: 145163
Постинги: 49
Коментари: 126
Гласове: 2681
Архив
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930