Мадам Коева слушаше Вивалди. Сара мъркаше в краката и. Възрастната дама наблюдаваше статуетката, която сякаш оживяваше в ритъма на “Годишните времена”.

            Младежът, който я посети преди два дни беше странен. Сигурно беше поредният наемник впрегнат да търси Орфей. Беше виждала копие на това, което той искаше.  Беше от бял мрамор. Стоеше на писалището на баща и. Когато беше дете, често се задържаше в стаята му. Тя беше най-пазеното място в дома им. С огромните библиотеки, шкафовете, които преливаха от листове и папки. Там имаше огромно количество информация. От стената гледаше портретът на дядо и Никола. Беше като жив, имаше чувството, че някой път ще и проговори. Баща и разказваше, че го е рисувал Константин Величков. Около 1894 г. Били са приятели. Татко носеше много хубави спомени за големия писател и художник, помисли си мадам Коева.

-         Орфей е ключът на България, Вета.

-         За какво, татко?

-         За историята, за нашето съществуване. Той дава отговори на много въпроси, на това да не си оставаме, както казваше дядо Вазов – духовни пигмеи. Орфей е нещо велико, стига да искаш да го чуеш.

-         А ти чуваш ли го? – тогава бе на девет години, с дебели руси плитки, които се  спускаха върху кадифената и рокля.

-         Да, защото искам да го чуя. Всъщност Орфей наистина е ключ, но още си много малка да ти разправям. Върви сега да четеш уроците си.

Обикновено така и правеше, качваше се в своята малка стая, накитена с бели тензухени перденца, пухено легло и много етажерки. Там бяха подредени книжките и играчките. Щракваше ключът на нощната лампа и се навеждаше над звездните атласи, които дядо и навремето бе донесъл от Франция. Звездите и доставяха неимоверно удоволствие. Гасеше лампата и долепяше чипото си носле до ледения прозорец. Струваше и се, че те могат да говорят. Взираше се в луната, когато тя изпълваше стаята с лъчите си и се чудеше какви са петната по огромния жълт диск. Лете беше много по – лесно. Когато кварталът утихнеше, а съседните прозорци угаснеха, звездите бяха много по- близки. Тогава се оставяше на лекия ветрец, който милваше лицето и. Светулките прииждаха от всички страни, стрелкаха се като полудели към звездите, превръщаха се в звезди и отново слизаха, за да изпредат невидимата нишка между долния и горния свят. За да свържат вселената в нейната цялост. Чуваше лирата на Орфей в нощните звуци, а ангелският оркестър на щурците тактуваше в ритъма на света.

             През лятото стоеше на прозореца до трети петли, сетне се пъхваше под завивките и сънуваше танцът на тъкачките. Те дърпаха кросното и из под ръцете им излизаха дълги шарени черги, тънки като шалове и пъстри като есенна гора. Вплитаха цветовете и нареждаха своите тъжни песни за Родопа и нейния най-скъп син – Орфей. Чергите им бяха безкрайни и се просваха от единия до другия край на България, обвиваха я като новородено, загърляха я като пашкул и всеки кат скриваше нови и нови  знания , и тайни. Между пластовете се раждаха хора, там живееха и умираха. Смееха се и плачеха, боледуваха и се лекуваха, но следващата част от чергата ги покриваше и Елисавета никога не разбираше какво точно се случва после, но идваха новите хора, те скачаха щастливи върху своя дял от чергата и не знаеха, че тъкачките са безсмъртни и неуморни, че ще ги загърнат още същия ден, а сетне върху новите цветове ще се родят нови хора. Сутрин едва отваряше клепачите си, сякаш бе летяла в небесата, отнесена там от синьото на тъкачките. Синьо като лятна омара смесена с тънка нишка кобалт.

           От малка знаеше, че къщата е наследена от дядо и. Богат фабрикант, дал парите си на бедните, година преди да се спомине. От цялото му богатство бе останал само домът и дипломата на баща и.

           - Защо дядо Никола е продал фабриката? - попита веднъж Елисавета.

Майка и се направи, че не я е чула. На другия ден, детето опита и с домашната прислужница. Тя също повдигна рамене и не отвърна нищо. Въпросът остана да виси в пространството.

            Но получи отговор на следващя ден, от някакъв непознат. Той се разхождаше пред входа им. Елисавета го видя през прозореца на стаята си. Беше убедена, че той ще и отговори и не се излъга. Наметна се с палтото си, защото знаеше, че не бива да излиза без него на студа. Приближи се до човека и го попита:

          - Чичо, защо дядо си е продал фабриката?

          - Защото беше масон, малката.

          - А какво е масон?

          - Като пораснеш ще разбереш.

Никога повече не го видя, но думата, която той спомена се запечати в съзнанието и. Нещо и подсказваше, че не трябва да пита за нея родителите си. Те нямаше да я чуят. Тогава се досети за тайнствената книга на братя Данчови. Там имаше всичко. Отвори втория том и откри буквата “М” . Срещу думата “масон” имаше препратка за “Ф”. Франкмасоните /1/ . Там пишеше, че са само мъже и учението им води началото си от древността. На сбирките им не се говори за политика и по верски въпроси, целта им била да постигнат нравствено усъвършенстване и да допринесат за добруването на другите хора. От началото посвещаването им минавало през три степени, но по-късно били добавени нови, така се стигнало до тридесет и три, пишеше в енциклопедията. На следващия ден Елисавета щеше да навърши десет години.    

            Имаха всичко, от което се нуждаеха, не се налагаше майка и да работи. Сутрин я водеше до училищния двор, а на обяд я чакаше пред него. В пек и в дъжд. Сетне отиваха до пазара, там вземаха необходимите продукти за следващия ден, спираха пред хлебарницата и на ъгъла където неизменно ги чакаше просякинята Минка. Оставяха по някоя дребна пара и се прибираха. Много рядко в дома им идваха чужди хора. Но когато това се случваше Елисавета се качваше в стаята си и вадеше звездните карти.

            Годините минаваха, Данаил  Краев постепенно побеляваше и заприличваше все повече дядо и от портрета, но продължаваше да говори със същото благоговение за митичния певец.

            Беше ученичка в прогимназията, когато една вечер се върна по – рано от сбирките на училищния хор. В гостната освен родителите и имаше още някой. Не беше предупредена, че очакват гости. Свали палтото и шала, едва смъкна ботушите от краката си. Декемврийският студ още щипеше ръцете и, а по реверите и имаше мокри капки. Снежинките се бяха стопили. Зад витража на врата се чуваше ромоленето на няколко гласа, които тихо и едновременно повтаряха някакви думи. В първия момент си помисли, че четат нещо. Спря до вратата и притаи дъх. Те сякаш рецитираха. Нямаше представа какво и дали е редно да го прави. Да им каже, че е тук или да се качи в стаята си? Разгледа връхните дрехи, закачени на голямата дървена закачалка. Бяха манто и непознат балтон. Не познаваше и двата чифта обувки. Вероятно бяха запалили някакъв фенер, който по-скоро озаряваше стаята, отколкото да я правеше светла. Доближи се до вратата и чу отчетливо, те повтаряха фразата:

               - Посветените са същества на пламъка. Ти си пламък. Ти трябва да се разрастваш ежедневно. Пламъкът е ключът на живота /2/.

Реши да се качи горе, при учебниците си. Каквото и да правеха възрастните, не трябваше да им  се меси. Точно тогава от гостната излезе баща и. Мярна зад гърба му лицата на непознатите.

          - Знаем, че си тук, Елисавета, ела при нас.

Върна се неуверено. Но го последва. Не познаваше двойката, седнала около кръглата маса, под прозореца с дръпнатите кенарени пердета. Изглеждаха приветливи хора. Мъжът беше слаб и чернокос, косата му грижливо сресана, а дамата му изглежда беше доста по-млада от него. Русите и къдри се осукваха още от корените, а зелените и очи бяха изразителни и големи. Пред тях, в средата стоеше статуетката на Орфей.

-         Запознайте се с дъщеря ни – каза баща и.

Тя кимна вежливо и понечи да се върне в коридора.

        - Това е Тодор, а до него е съпругата му – Венета. Вече си голяма, момичето ми. Нека ти разкажа какво правим тука.

Погледна към майка си, тя се усмихна окуражително. Тогава ясно усети аромата на жасмин, който струеше отнякъде в стаята.

-         Ние вярваме,  че духът на Орфей е жив и закриля България. Събираме се веднъж на три месеца и четем химни в негова възхвала. Но това са по-скоро молитви за добруването на домовете ни и на България. Днес ние сме домакините на тази среща – баща и бе облякъл най-официалния си костюм, а майка и носеше елегантна черна рокля.

 Гостите бяха също така пременени, чудеше се какво да направи, когато непознатият мъж и освободи стола си.

-         Това, което очакваме от теб е да бъдеш дискретна. Никой не трябва да узнае това, което научи тази вечер, каза майка и.

Така попадна в кръга на орфистите.

 

       Грамофонът се изключи. Мадам Коева стана, за да обърне плочата. Имаше и стереоуредба, но старомодният уред повече топлеше и по-лесно я връщаше назад.

             След онази вечер, тя с удоволствие слушаше всичко, което възрастните си говореха. Искаше и се да може да отиде с тях на орфеевата поляна. Знаеше, че е някъде в Родопите. Никой обаче не обелваше и дума, че Елисавета ще я види.

                    Пълнолетието и дойде през януари 1940 г., през същото лято завърши гимназия  и научи от баща си, че ще продължи да учи в Сорбоната.

 

                    Завърши с отличие, а в началото на юни с баща и се качиха на влака за Париж. “Ориент – експрес” имаше престой точно един час на русенската гара. От трена заслизаха турци, които търсеха чешмите, за да напълнят с прясна вода дамаджанките си, а през стъклата надничаха забулените им жени. На някои джамове  висяха гроздове от чуждоезични хора, които пушеха или просто разглеждаха тази частица от българската земя. Още помнеше, че местата им бяха във вагон номер три. Паднаха се от двете страни на прозореца. Още щом влакът потегли тя се залепи за стъклото и поглъщаше всяка гледка, която се откриваше пред очите и. Румъния и се стори дрипава като гладно циганче. Навсякъде около линията се виждаха протегнати ръце, а пасажерите се забавляваха да изхвърлят през прозорците пакети със сандвичи или сладкиши. Три часа след началото на пътешествието им, в купето влезе кондукторът. Той беше французин и се усмихна любезно докато връщаше  проверените билети на баща и. Луксът във влака си личеше от всеки детайл. Елисавета се чудеше защо баща и избра да пътуват чак до Русе, за да хванат този влак, но вече имаше отговор. Беше много бърз и прекалено уютен.

                - В този влак няма да видиш невъзпитани хора, каза баща и още в Гюргево.

Младото момиче не бе съвсем сигурно в това. Докато търсеха купето си към тях се присъедини и не много по-възрастна от нея жена, която твърдеше, че се казва Хаджимишева и пътува до Страсбург. Неприятницата се оказа в същото купе и то до баща и. Бръщолевенето и не спря до Будапеща.

             После се заздрачи и преди да стане тъмно, Елисавета заспа. Събуди се във Виена. Австрийската столица грееше осветена от десетки  еднокраки фенери разпръснати по пероните. Мъже облечени в тъмно-сини униформи и смешни малки фуражки се разпореждаха между вагоните.

            - Стрелочници и гарови работници, мила, не се притеснявай – отговори баща и на учудения  поглед. Това е музикалната столица на Европа. Тук е прекарал последните години от живота си Моцарт.

            Сетне я загърна в одеалото и тя отново заспа. Слънцето я събуди с лъчите си, отвори бавно едното око, а след това и другото, и веднага зажумя. Изправи се бавно и се изненада от тишината, в която претракваха влаковите колела. Спътниците и бяха клюмнали. Върху лакета на баща и дремеше стоящата до него Хаджимишева. По-добре е, че спи помисли си Елисавета, иначе щеше да ни полива с потоци от безсмислени думи. Зад стъклото, някъде в далечината се виждаше германско-френската граница. До Страсбург имаше поне още два часа. Баща и обеща още в София, че в късния следобед на третия ден ще са в Париж.

 

         Трябваше да се запише в Сорбоната и да намерят квартира. Нито много скъпа, нито много евтина, за да стане учителка като се върне. Ако имаше късмет можеше да работи и чиновничка в някое софийско министерство.

 

             Още си спомняше как на гара Сент Лазар влакът уморено въздъхна и спря. Навалицата от хора се устреми към изходите, всеки мъкнеше куфар или бохча, крещеше или шепнеше. Облаци пара се вдигаха край коловозите и хората бързаха нанякъде. Обърна се да види черния локомотив, който продължаваше да издиша пара. Имаше странното усещане, че ще се загуби в тази разноцветна тълпа, която със своята многоликост отнемаше индивидуалността на Елисавета.

              Прекараха първата нощ в евтин хотел, където им казаха, че ако не намерят квартира, ще приютят госпожицата срещу приемлив наем.

            - Не, няма нужда да оставаш в хотела, дори и да трябва да плащам повече за квартира, ще го направя, каза баща и. Всяка нощ в хотела ще слушаш пиянски викове и съпружески скандали. Най-много да се научиш да пиеш абсент като тукашните уличници.

Наеха таванска стаичка на малка пряка в Латинския квартал, хазяйката беше ниска и трътлеста мустаката жена, която гледаше злобно. Усмихна се само когато баща и извади парите за пет месеца и ги подаде в мазната и пухкава ръка.

             - Оставяте детето си в добри ръце, господине, каза заговорнически тя и метна още по-злобен поглед на Елисавета. Банята е в края на етажа и е свободна сутрин от пет до пет и половина, и вечер от седем до седем и половина. През останалото време е запазена за останалите наематели.

В този момент при тях дойде хлапето и – момченце на около седем годинки. Противно на майка си, то приличаше на изящна статуетка.

                -  Върви при баща си, Рение, цял ден се катериш по стълбите.

Хлапето безпомощно погледна към нея и тръгна с наведена глава към дъното на коридора, където се намираше техният апартамент. Тогава от там се подаде хазяинът, той беше още по-масивен от жена си, а бузите му леко висяха, приличаше на куче.

                 - Татко, не искам да живея при тези хора – тихичко каза Елисавета.

                  -Трябва да свикваш, дъще, те са живота. Добрите са толкова малко на този свят, че ще ги събереш всичките в центъра на Пазарджик.

       До залеза оставаха още няколко часа. Макар че беше неделя, Елисавета пожела да види        мястото, където щеше да учи. Запровираха се нагоре през наклонените улички на Латинския квартал и не след дълго стояха пред вратите на Сорбоната. От малката портиерна се подаде главата на пълна жена.

                      -   Какво ще обичате? – попита тя.

                        - Водя дъщеря си да види залите за лекции, отговори баща и.

                        - От къде сте?

                        - От България.

                         - О, България, имаме студенти от България. Бедни и ученолюбиви деца. Чакайте,   ще ви отключа.

Тя пъргаво изскочи от малката стаичка и отвори решетъчната врата на двора.

                        - Идвал ли е тук монсеньор Де Валие днес?

                       - Монсеньор преподава от месец  в Марсилия, но по принцип обеща да ни посещава, ако има път към Париж. Вие негов приятел ли сте?

                       - Да, добри приятели сме, нося писмо за него и бих помолил да му го предадете, ако го видите.

Жената с бонето взе хартиения пакет и го остави  до стъкленото прозорче вътре в портиерната.

 

               Елисавета бе очарована от огромните аудитории, от малките кабинети, където научи, че ще се провеждат семинарните им занятия, както и от портретите и статуите пръснати по фоайетата и тесните коридорчета на Сорбоната.

                      - И, госпожице, мразя когато студентите не ме поздравяват, рече Жаклин.

                       - Аз съм добре възпитана, за първи път произнесе нещо на френски Елисавета, малко несигурно и с напрежение, заради произношението. Знаеше езика само говоримо, с писмения беше доста зле, но баща и я увери, че за пет години ще го научи.Бе изненадана, че баща и познава някой от преподавателите в Сорбоната, но реши да не задава въпроси, защото знаеше, че ако става дума за нещо, което пряко я касае, Данаил Краев сам щеше да и го каже.

              На следващия ден, след като се записа в канцеларията на университета и плати таксата, баща и я заведе в “Лувъра”. Дворецът я порази с големината си, защото  не бе съотносим с нито една постройка от тези, които бе виждала. Когато тръгнаха в залите с картини, се захласваше и не можеше да се откъсне. Богатството на целия свят беше събрано от френските крале за славата на Франция.

                Видяха величието на Мадлената и Триумфалната арка, обядваха в малко ресторантче край Сена – провираща се през сърцето на града, но не успяха да се качат на кулата на Айфел.

              - Ще имаш много време да го направиш, усмихна се баща и. Може да имаме късмет след време да те посетим с майка ти. Ще ни приемеш за една седмица, нали?

              -  Татко, благодарение на теб аз съм истински щастлива, му отговори тогава младата Елисавета Краева.

благодаря ти за добрите думи. Всички, които са чели книгата казват, че е хубава. Но все пак те ме познават и дори нещо да не им е допаднало, вероятно няма да го споделят. Заради това ми се ще да чуя и непредубедени мнения по въпроса. А твоето е точно такова. Блаегодаря ти още веднъж!!!

На всяка цена ще си купя книгата. По принцип не ми остава време за художествена литература, дори и за любимата ми фантастика, но за тази книга ще отделя време. Поздрави !

Аз си я купих и се кефих много, защото с нещо ми напомня "Шифърът на Леонардо", а съдържа освен интрига и литература! Горещо ви я препоръчам! Тази книга ще стане хит!

То бива, бива , но да останеш само в един блог си е направо,безумие. И то при положение, че книгата е факт. И то само в тази малка книжарничка. Я се размърдай до Хеликон, поне. И излез в литературните сайтове или по-точно се върни , поне за малко. Липсва добрия разказ определено. А " Баба ми гъркинята" ми е от най-любимите. Изобщо, радвам се за този роман. Поне знам, че ще бъде четивен и увлекателен. Успех!
Б.П.